* * *
Преминаваме с детски очи през света,
замечтани.
И му пишем писма на езика на своите рани:
по водата, която към земната жажда отива,
по следите на детството - въгленчета мълчаливи,
по внезапния взрив във познатото русло на мислите,
по вседневното тръгване сутрин към вечните истини,
по звънтящия дъжд,
по тревите, цветята, звездите
и по лунния дом за надеждите недоубити
Като късна сълза, непреглътната в храм
и без име...
Като трепет,
Мечта
и минутна молитва...
Амин!
(Иван Овчаров)
